Честит Ден на Земята! Патронният празник на нашето училище и това не е случайно. Още когато училището беше в зародиш, беше в мислите ми и в сърцето ми знаех, че трябва децата да бъдат свързани с природата, да я опазват, съхраняват, облагородяват, наблюдават. Знаех, че трябва да се върнем към основните си загубени житейски умения – да отглеждаме храната си е едно от тях. Живеейки в ерата на фалшивите и отровни храни и бидейки основно потребители, ние загубихме връзката със Земята, загубихме здравето си, предизвикахме невероятно замърсяване, основно от хранителни опаковки. За да се отглежда храната ни в индустриално количество и да се задоволят несекващите ни потребности, отровихме Земята си с огромно количество химия.
Сега Земята си почива от хората. Ако не направим промяната сами, ще бъдем принудени тя да се случи. Сега всеки двор и запустяла земя ще е безкрайно ценна за всеки, който иска да се труди и да изпитва удоволствието от това да отгледа храната си, да възвърне познанията на поколения предци. Време е да направим равностметка за всички изгубени, основни житейски умения, които сме забравили или никога не сме научавали. Тези умения са връзката ни с нашите корени и уменията ни за оцеляване. И нека, докато преследваме глобалните си цели, да не забравяме за единствения дом, който имаме – Земята Щастлива съм, че всичко изгубено се възражда и възкръсва от пепелта на изоставените дворове!!! Щастлива съм, че нашите деца ще изживеят това възраждане! Училището създадох с ясната цел за това. Събирах пет години, парцел по парцел, за да имаме условията това да се случи.
Ще Ви споделя едно стихотворение на поетесата, която безкрайно обичам – Мира Дойчинова – irini!
Земята се разплака, зарида,
че нещо сякаш много й тежеше.
А после се загърна в тишина –
от другата, която я болеше…
Нощта застина. Като празен филм,
във който от героите – ни помен.
Дали си бил богат или любим,
това е минало. Безсмислен спомен.
Не струва ни петак едната гордост,
че нещо си постигнал на света.
Земята плаче в свойта невъзможност
да сбъдне най-човешката мечта –
животът да пребъде, до тогава,
дорде ще има обич да се ражда.
А после нека тъне във забрава.
И други светове да се изграждат…
Но точно днес, и може би сега,
от тази обич всеки има нужда.
Земята се разплака, зарида…
Че винаги на своите е чужда.
Мария Паева – създател и управител на Еко училище “Слънчев лъч”
