Традиционно на училището се гледа като на място за натрупване на знания. Изпити, матури, оценки, външни оценявания… амбиции.
Но ето, че пандемията затвори в домовете децата ни и те преминаха на онлайн обучение – някои за по-кратко, други за по-дълго. И какво се случи? Всички имаме тревожното усещане за недостиг и несъвършенство. Защо? Какво не достига?
Ако училището беше само среда за трупане на знания, онлайн обучението щеше да е перфектният начин. Но очевидно ролята и задачата на училището далеч не е само придобиването на знания, а и още нещо, за което забравихме да говорим в забързания ритъм на времето и в безкрайните си амбиции към децата.
Училището е много повече от наука. Училището е живо общуване. То е подготовка за зрелия живот и същевременно живот тук и сега. То е място за пълноценно общуване, придобиване на компетенции и умения за решаване на конфликти, справяне с практически житейски ситуации, изграждане на умения за сътрудничество и работа в екип, създаване на приятелства, усвояване на асертивни умения – ясно и тактично отстояване на собствените нужди, но и уважение към чувствата и личността на другите, изграждане на ценности… Трудно се възпитава ценностна система пред екрана…
Хуманната педагогика постави на пиедестал развитието на психо-емоционалното и физическо състояние на детето, което в онлайн среда се срина. Няма учене чрез преживяване, чрез чувства и емоции, чрез невербална комуникация – с докосване, с израза на погледа, с интонацията на гласа (защото и звукът се променя в онлайн средата). Дали детето е щастливо пред екрана или се превръща в апатичен старец (старица) без цел и посока?
Дали хуманната педагогика, която търси радостен и увлекателен процес, успява да изпълни мисията си в онлайн среда? Дали успява да отдаде нужното на личността на детето, правото му на свобода и щастие?
Всички тези дефицити в електронното обучение ограбват цялостния статут на училището и влияят нездравословно на ученици и учители. Тази стерилна електронна среда още няма физическо и психическо измерение и никой не може да каже как точно ще се отрази на цялото поколение. Вече немалко учени и психолози от различни страни споделиха свои наблюдения и размисли за негативното влияние на социалната изолация върху хората, а върху децата това влияние е още по-силно и още по-пагубно. По масови наблюдения на педагози и родители, липсата на социални контакти, поради карантината и неприсъственото обучение, се отразяват негативно на учениците от всички възрасти. По-малките ученици страдат от липса на непосредствен контакт не само с приятелите си, но и с учителите си! Същевременно продължителната социална изолация при тях води до загуба на толкова ценни умения като общуване, емпатия, сътрудничество, та дори и дисциплина. При по-големите социалната изолация води до засилване на социопатичното поведение, депресивни настроения, апатия и агресия. На повечето педагози също им липсва живият контакт с учениците – и малки, и големи.
Всеки педагог е изправен пред избор: дали да остане дистанциран пред екрана, или да поеме риска и да се върне към живото общуване с децата (разбира се, спазвайки необходимите мерки). Този избор е личен и зависи от много фактори, и налагането на решения или упражняването на морален натиск не е допустимо.
Вярвам, че истинските будители ще изберат да бъдат при децата, изпълнявайки същностната мисия на училището, въпреки страха и риска. И в името на пълноценното развитие на децата!
Защото училището не е “просто” място, то е изграждане на общност!
А да си учител не е “просто” професия, да си учител е призвание!
Мария Паева – основател и управител на ЧОУ „Слънчев лъч“
